Геншин Хироноши по-известен и като Мотонобу Хирониши е роден през 1913г.
Той продължава образованието си в популярния университет Уаседа, където и практикува Карате До под ръководството на сенсей Фунакоши и сина му Гиго, с когото са близки приятели.
През 1943г., по време на войната, Министерството на Благоденствието изискало стратегия за физическото образование в училищата, която декларирала клауза, че Карате До трябва да се практикува заедно с Джудо. Хирониши, въпреки своята младост, представил Шотокай и дори спорил с джудиста Казуми Кудо, за разпознаването на Карате като независимо бойно изкуство. Като резултат от това, работата на Карате организациите в университетите продължила. Така Карате било практикуване „заедно с Джудо”, но в различни зали, по различно време и с различни инструктори.
След Втората световна война, щаб-квартирата на съюзническите сили забранила всички изкуства, които поддържали милитаризма, като джудо и кендо. Имало възможност и Карате До да бъде забранено.
Хирониши обяснил в Министерство на образованието, че Шотокай не е член на „Dai-nihon Butoku-kai” и Карате До е независимо бойно изкуство. Също така публикувал и статия заедно с един професор от университета Уаседа, която акцентирала върху големите спортни успехи на университета и декларирала намерението на университета да продължи да развива Карате До. Благодарение на подобен род начинания, Министерството на образованието разрешило практикуването на Карате да продължи в университети, скоро след войната.
През 1976, заедно с Шигеру Егами изграждат наново Шотокан-доджо в Токио, което било и желанието на майстор Фунакоши.
През 1995 поверил лидерското място в Шотокай на Джоторо Такаги, но продължил да работи за развитието на Шотокан Карате До, като председател на Шотокай.

БУДО ИЛИ СПОРТ

интервю на сенсей Хирониши 4.10.1997г.

В: Каква е разликата между Будо и спорта?

O: Йероглифът за БУ означава „да спреш копието”. Това трябва да се разбира като търсене на примирие (със самия себе си – бел. прев.), това е причината, поради която майстор Фунакоши настояваше за преминаване от „Джутсу” към „ДО”. Това означава да постъпваме естествено, не да „вървим” против природата; адаптирайки се към нейните закони и следвайки еволюцията. В БУДО технически, сменяме атаката с „не-атака”.
В спорта ни учат да търсим победата. В Будо трябва да научиш за „загубата”, което не означава, че трябва да оставяш да те удрят. Става въпрос за това да се научиш да преодоляваш идеята за победа или загуба, отивайки на по-високо ниво от Егото…единствения начин да се превърнеш в „едно” с опонента си.
В Япония има поговорка: „Да загубиш е като победа”. В Будо, когато получиш удар трябва да си благодарен, защото това те учи на нещо. 
В състезанията е необходимо да се наложат правила и съответно да се забранят много опасни атаки, също както военните учения се провеждат на обезопасени места, забравяйки, че в истинската война няма правила – атакуван си от всички страни. Има много правила, но в истинска битка, точно тези техники, които са забранени са най-важни и аз ги упражнявам, въпреки правилата.
По време на състезание вниманието ти е насочено само в една посока – напред, където е противника, да внимаваш за гърба си е загуба на енергия. В бокса например, по време на състезание, спортистите имат много висока стойка, съответно и висок гард, заради забраната за атака под пояса. В Будо, където идеята е цялостна – камае (гарда) се променя…
Ако наблюдаваме спортното Джудо ще видим, че битката започва със сграбчване без да се преценя възможността за удар преди това. Няма изучаване на МА-АЙ (дистанция  и тайминг). В миналото, в Кендо позицията за тренировки била кокуцу дачи. В днешно време, поради спортните правилници стойката се е вдигнала и няма атаки на ниво гедан (под пояса). В миналото ударите са се нанасяли предимно във врата, с намерението да минат през тялото. Днес се атакува предимно главата с резки движения и без да се използва работата на таза.
С уважение към Дзуки, намерението бе да се удари и да се достигне, колкото се може по-голяма повърхност, поради факта, че е много трудно да се нанасят удари по малки повърхности. Имайки предвид трудността на това да се предпазят краката от атаки, се изучаваха много техники, които поразяват ставите.
Във всеки нормален спорт, съдията само се уверява, че се спазват правилата и няма властта да прецени, кой печели и кой губи. Това не се случва в спортното карате, където съдията има властта реши кой да загуби и кой да спечели.
Сами виждате, че има много разлики между истинската битка и спорта и това си личи най-вече, чрез камае( не само физическата стойка, но също така и поведението, отношението и вниманието). Камае само по себе си показва вътрешното състояние и отношението (нивото на ки-енергия), едва тогава ударите в състезание могат да боля, но тяхната цел не е да убият опонента. Всъщност, анализирайки състезанията в условията на истинска битка, по-добре е да получиш удар и след това да удариш с идеята да преминеш физическата бариера. При тези обстоятелства, не се страхувай, позволи да бъдеш ударен и след това „влез” твърдо.

От състезанието до истинската битка всичко се променя.